Колко струва една невидима скулптура?
Художник от Флорида поиска да съди италианския си сътрудник Салваторе Гарау - твърди, че той е откраднал негова концепция, писа ArtNews. Спорът е кой от двамата пръв се е сетил да направи невидима статуя. Идеята е хубава, тъй като не изисква нито особени разноски, нито особени старания, нито даже каквито и да е умения. Даже и нещо да не е както би трябвало, никой няма да го забележи, тъй като работата е невидима. Но Том Милър от Гейнсвил, Флорида, който упорства, че пръв е направил невидима статуя още през 2016 година, не желае да бъде незабележим. Иска да е фамозен и евентуално богат.
Милър е убеден, че през 2016 година е конфигурирал своята невидима творба на площад " Бо Дидли ", пространство за арт събития на открито в Гейнсвил, щата Флорида. Той я е озаглавил (трябва да признаем - много честно) " Нищо " и по личните му думи я е направил за пет дни благодарение на екип от служащи, които са имитирали, че реалокират въздуха като мимове и градят нещо.
Несъмнено има нещо сбъркано в концепцията да направиш невидимо изкуство, само че да държиш да визуализираш процеса на основаването му. Пет дни и наемане на служащи, играещи пантомима, дружно със основаването на кратък псевдодокументален филм за творбата с мнения на измислени художници и куратори — това си е много работа за едно " Нищо ".
Милър има и още неточности, като да вземем за пример името, което дава на невидимото си произведение. Кой би се заинтересувал от " Нищо "?
Кой би дал пари за " Нищо "!?
В изкуството няма по-добра реклама от това да продадеш работата си скъпо – или най-малко да ѝ определиш доста висока цена, с цел да се види какъв брой добре е оценена тя, пък било то и личния си създател. Ако самичък не вярваш в своето произведение, за какво някой различен да повярва в него?
Освен това, с цел да популяризира работата си, Милър я съпоставя с " 4′33 " на Джон Кейдж (музикално произведение за пиано, състоящо се от 4 минути и 33 секунди тишина) и " Сайнфелд " (хитовия комедиен сериал, който съгласно едно известно определение не споделя за нищо определено). Това обаче, вместо да я издигне до тяхното равнище, по-скоро придава на работата му известна вторичност.
" Всичко, което мога да кажа е, че за мен " Нищо " означава доста нещо “, пише Милър в имейл до Artnet News. " Аз съм създателят на " Нищо " (по-специално концепцията за нищо, завършено като скулптурна форма) и Гейнсвил, Флорида, а не Италия, е мястото, където " Нищо " (не) се е случило първо. “
" Когато видях работата на Гарау, си помислих: Ами, че това е моята концепция ", сподели Милър пред локалния тв канал по-рано тази седмица. " Просто искам това да ми бъде прието. Свързах се с него, той ми отказа и в този момент съм наел италиански юрист. "
Името на италианския художник Салваторе Гарау нашумя в края на май, откакто той продаде на търг за 15 000 евро (18 300 долара) творбата си, наречено Io Sono ( " Аз съм " ) – " първата нематериална статуя, творба, направена от буквално от нищо ", както писаха някои медии. Но те не бяха съвсем прави. От нищо не може да се направи нещо, още повече пък да се изкарат 18 300 $. Както изясни и Салваторе Гарау, неговата творба е създадена от " пространство, мисли и сила " – нематериални вещества, само че доста различни от " нищо ". Освен това невидимото произведение не му беше първо - две седмици по-рано той " остави " първата си нематериална апаратура " Буда в съзерцаване " на Пиаца каузи Скала в Милано, близо до огромния монумент на Леонардо да Винчи.
Статии за продажбата се споделяха необятно в медиите по целия свят, постоянно съпроводени от
коментари като " това и аз можех да го направя "
Вярно е, че доста хора биха могли да го създадат. Разликата е в това, че те не са го създали. А той освен го е направил, само че и е съумял да го продаде добре. Потребители самозванци публикуваха фотоси на празни пространства, пробвайки се да ги представят за свои лични невидими статуи, само че няма данни някои да е съумял да продаде нещо невидимо, даже и за 18 $.
Други се тюхкаха, че не са се сетили по-рано. А най-после се появи и Том Милър, пърформанс актьорът от Гейнсвил, Флорида, който твърди, че е направил невидима статуя първи и ако би трябвало, ще заведе дело против Гарау, с цел да го потвърди. Дори и да успее да го потвърди, наподобява двете творби са напълно разнообразни, въпреки и това (буквално) да не се вижда.
Милър може да има даже повече конкуренция, в сравнение с си дава сметка. ArtNews оповестява, че откогато е публикувана статията за работата на Гарау, доста други художници са писали в сайта за личните си невидими скулптурни практики. Оказва се, много творци правят невидими произведения и светът към нас е цялостен с невидимо изкуство. Но наподобява, че публиката – и особено критиката – трудно ги виждат. Възможно е и друго – някои критици да пишат за невидимите творби невидими рецензии.
Относно разногласието кой е пръв, трябва да напомним, че
нематериалното изкуство има дълга история
още през предишния век. Ив Клайн излага празно галерийно пространство през 1958 година а няколко години по-късно упоритостите му нарастват и към този момент показва цели невидими здания – " въздушна архитектура ". Том Фридман пък инсталира незабележим обект на върха на цокъл през 1992 г.; девет години по-късно той се продава за £ 22 325. Но опълчването сред класическото и актуалното изкуство започва доста по-рано. Този дребен живописен спор за невидимото всъщност събира в себе си множеството проблеми, въпроси и причини от по-големия спор за ролята и разбираемостта на актуалното изкуство за необятната аудитория.
Често съвременното изкуство, а от време на време и модерното, е
грозно, непоносимо, вулгарно, отблъскващо,
неприятно изпълнено, жестоко. Играта се трансформира с появяването на модерното изкуство – заедно с импресионизма в средата на ХIX век, и на актуалното – възникнало към края на 60-те години на XX век. Част от модерното и още по-голяма част от съвременното изкуство нормално не имат много от това, което сме свикнали да идентифицираме с " изкуство ".
Растем с книги, филми, изложения и празнувания на годишнини, отдадени на гении като Леонардо, Рафаело, Микеланджело и Донатело. На тях даже са кръстени говорещи костенурки нинджи. Ако един ден се появи отклонение на поредицата, новите нинджи сигурно ще се споделят Моне, Реноар, Мане и Писаро. Въпреки че раздялата с божествената хубостта, тръгнала от антична Елада и възродена в по-човешки тип през Ренесанса, стартира да изчезва при тях, те резервираха отличен имидж на борци със статуквото на закостенелия академизъм - изцяло справедливо. Но всички те, по този начин да се каже, открехнаха вратата, през която се промъкнаха още по-бунтовно настроени гении като Гоген и Ван Гог. Но необятната аудитория и тях можеше да преглътне. С трагизма на безпримерната си отдаденост Ван Гог даже ѝ се услади.
Междувременно през XIX век се появи фотографията и художникът
към този момент не трябваше да улавя света подобен, какъвто е:
фотосите можеха да свършат тази работа по-бързо, по-евтино и с все по-добро качество – но не и по-вълнуващо от който и да е от гореизброените. С пристигането на Дарвин и Маркс човек не беше към този момент божий облик и сходство, а едно от животните. Психологията изясни, че ние сме животни както в психически, по този начин и в биологичен проект: че културата и цивилизацията са просто повърхностната шлифовка на нашите скотски пориви и инстинкти, а това, което умишлено възприемаме, е просто върхът на айсберга от несъзнавано.
Така че Изкуството към този момент нямаше потребност да идеализира нещата, а по-скоро трябваше да разкрие звяра в нас. Много художници се почувстваха освободени да рисуват това, което усещат, вместо това, което виждат или си показват. А универсалното възприятие беше безпокойството. ХХ век с двете си международни войни, възхода на тоталитарните режими и атомната бомба въобще не разведри ситуацията. Художниците дадоха отговор, изследвайки в творбите си един свят, в който разсъдъкът, достолепието, оптимизмът бяха мъчно забележими. А красотата, натоварена от Достоевски със избавителни функционалности, въпреки всичко съществуваше, но доста обезсилена.
Още в самото начало на века на сцената излезе и остана там задълго Пикасо - несъмненият талант, за когото по-необразованата публика скрито
подозира, че не може да рисува
(а по-образованата знае отлично, че може, само че още по-тайно счита, че не всеки път иска). Пикасо нарисува " Герника " – картина, в която няма нищо красиво, шедьовър, изобразяващ ужаса на войната.
Ето няколко отзива по разнообразни мотиви: " Картините на Пикасо са йероглифите на Сатаната ", счита критикът Георгий Чулков; " Пикасо е прелестен художник, надълбоко покъртителен, само че в него няма хубост ", съжалява философът Николай Бердяев. " Седем на три метра чиста порнография и екскременти върху Герника ", разказва най-прочутата антивоенна картина художникът Хосе Мария Урселай. " Когато виждам картина на Пикасо, имам чувството, че участвам на нападение върху човешкото лице, проведено от остроумен вълшебник, движен от ненавист към това, което изобразява " - Франсоа Морийак, публицист. Това са все отзиви на интелектуалци, осведомени с историята на изкуството.
През съдбовната 1917 година Марсел Дюшам с един удар роди най-знаковото произведение на актуалното изкуството и
умъртви за дълги години напред очакванията
за щастлива връзка сред него и масовия фен. Става дума, несъмнено, за прочутия „ Фонтан “ - общоприет писоар, извърнат с " главата надолу " и подписан R. Mutt. Писоарът не единствено не стига до изложбата, ами и тайнствено изчезва, само че съумява да промени завинаги историята на изкуството - за положително или неприятно. Дали това е концептуален пърформанс, неосъществена апаратура, опит за смешка или някаква друга мистификация, няма значение. За елементарния фен на изкуството, който влиза в изложбената зала като в храм, това е по-омърсяващ акт от прием с кюфтета за избрани в залите на Националната изложба, филиал Двореца.
Нищо чудно, че и през днешния ден много хора се чувстват излъгани, когато се сблъскват с съвременно и модерно изкуство. Дори когато е безчовечен красиво (като " Плаващите кейове " на Кристо), мнозина не успяват да го видят. Гледат го и не разбират по какъв начин някой може да даде толкоз доста пари за нещо, което съгласно тях не коства нищо, тъй като е изцяло неефикасно. А това добавя и засегнатост към чувството за машинация. Струва им се, че са очевидци на заговор, в който художници, арт критици, галеристи, публицисти, колекционери и търговци въртят някаква гигантска спекулация на гърба на елементарните, честни хора. Те много добре знаят, че при естествените хора носът не е в профил до ухото и очите не са едно под друго, както в " Глава на жена " на Пикасо. Тя обаче коства милиони. Дали това се изяснява в часовете по изобразяване?
Разбираемо е, че на такива хора им се желае да извикат като онова дете в известната приказка, че царят е гол – но това, което наподобява още по-дразнещо е, че " шивачите " му незаслужено се наслаждават на популярност и благосъстояние. Все отново думата " изкуство " и на български, и на латински произлиза от изкусност, ars, умеене.
Милър е убеден, че през 2016 година е конфигурирал своята невидима творба на площад " Бо Дидли ", пространство за арт събития на открито в Гейнсвил, щата Флорида. Той я е озаглавил (трябва да признаем - много честно) " Нищо " и по личните му думи я е направил за пет дни благодарение на екип от служащи, които са имитирали, че реалокират въздуха като мимове и градят нещо.
Несъмнено има нещо сбъркано в концепцията да направиш невидимо изкуство, само че да държиш да визуализираш процеса на основаването му. Пет дни и наемане на служащи, играещи пантомима, дружно със основаването на кратък псевдодокументален филм за творбата с мнения на измислени художници и куратори — това си е много работа за едно " Нищо ".
Милър има и още неточности, като да вземем за пример името, което дава на невидимото си произведение. Кой би се заинтересувал от " Нищо "?
Кой би дал пари за " Нищо "!?
В изкуството няма по-добра реклама от това да продадеш работата си скъпо – или най-малко да ѝ определиш доста висока цена, с цел да се види какъв брой добре е оценена тя, пък било то и личния си създател. Ако самичък не вярваш в своето произведение, за какво някой различен да повярва в него?
Освен това, с цел да популяризира работата си, Милър я съпоставя с " 4′33 " на Джон Кейдж (музикално произведение за пиано, състоящо се от 4 минути и 33 секунди тишина) и " Сайнфелд " (хитовия комедиен сериал, който съгласно едно известно определение не споделя за нищо определено). Това обаче, вместо да я издигне до тяхното равнище, по-скоро придава на работата му известна вторичност.
" Всичко, което мога да кажа е, че за мен " Нищо " означава доста нещо “, пише Милър в имейл до Artnet News. " Аз съм създателят на " Нищо " (по-специално концепцията за нищо, завършено като скулптурна форма) и Гейнсвил, Флорида, а не Италия, е мястото, където " Нищо " (не) се е случило първо. “
" Когато видях работата на Гарау, си помислих: Ами, че това е моята концепция ", сподели Милър пред локалния тв канал по-рано тази седмица. " Просто искам това да ми бъде прието. Свързах се с него, той ми отказа и в този момент съм наел италиански юрист. "
Името на италианския художник Салваторе Гарау нашумя в края на май, откакто той продаде на търг за 15 000 евро (18 300 долара) творбата си, наречено Io Sono ( " Аз съм " ) – " първата нематериална статуя, творба, направена от буквално от нищо ", както писаха някои медии. Но те не бяха съвсем прави. От нищо не може да се направи нещо, още повече пък да се изкарат 18 300 $. Както изясни и Салваторе Гарау, неговата творба е създадена от " пространство, мисли и сила " – нематериални вещества, само че доста различни от " нищо ". Освен това невидимото произведение не му беше първо - две седмици по-рано той " остави " първата си нематериална апаратура " Буда в съзерцаване " на Пиаца каузи Скала в Милано, близо до огромния монумент на Леонардо да Винчи.
Статии за продажбата се споделяха необятно в медиите по целия свят, постоянно съпроводени от
коментари като " това и аз можех да го направя "
Вярно е, че доста хора биха могли да го създадат. Разликата е в това, че те не са го създали. А той освен го е направил, само че и е съумял да го продаде добре. Потребители самозванци публикуваха фотоси на празни пространства, пробвайки се да ги представят за свои лични невидими статуи, само че няма данни някои да е съумял да продаде нещо невидимо, даже и за 18 $.
Други се тюхкаха, че не са се сетили по-рано. А най-после се появи и Том Милър, пърформанс актьорът от Гейнсвил, Флорида, който твърди, че е направил невидима статуя първи и ако би трябвало, ще заведе дело против Гарау, с цел да го потвърди. Дори и да успее да го потвърди, наподобява двете творби са напълно разнообразни, въпреки и това (буквално) да не се вижда.
Милър може да има даже повече конкуренция, в сравнение с си дава сметка. ArtNews оповестява, че откогато е публикувана статията за работата на Гарау, доста други художници са писали в сайта за личните си невидими скулптурни практики. Оказва се, много творци правят невидими произведения и светът към нас е цялостен с невидимо изкуство. Но наподобява, че публиката – и особено критиката – трудно ги виждат. Възможно е и друго – някои критици да пишат за невидимите творби невидими рецензии.
Относно разногласието кой е пръв, трябва да напомним, че
нематериалното изкуство има дълга история
още през предишния век. Ив Клайн излага празно галерийно пространство през 1958 година а няколко години по-късно упоритостите му нарастват и към този момент показва цели невидими здания – " въздушна архитектура ". Том Фридман пък инсталира незабележим обект на върха на цокъл през 1992 г.; девет години по-късно той се продава за £ 22 325. Но опълчването сред класическото и актуалното изкуство започва доста по-рано. Този дребен живописен спор за невидимото всъщност събира в себе си множеството проблеми, въпроси и причини от по-големия спор за ролята и разбираемостта на актуалното изкуство за необятната аудитория.
Често съвременното изкуство, а от време на време и модерното, е
грозно, непоносимо, вулгарно, отблъскващо,
неприятно изпълнено, жестоко. Играта се трансформира с появяването на модерното изкуство – заедно с импресионизма в средата на ХIX век, и на актуалното – възникнало към края на 60-те години на XX век. Част от модерното и още по-голяма част от съвременното изкуство нормално не имат много от това, което сме свикнали да идентифицираме с " изкуство ".
Растем с книги, филми, изложения и празнувания на годишнини, отдадени на гении като Леонардо, Рафаело, Микеланджело и Донатело. На тях даже са кръстени говорещи костенурки нинджи. Ако един ден се появи отклонение на поредицата, новите нинджи сигурно ще се споделят Моне, Реноар, Мане и Писаро. Въпреки че раздялата с божествената хубостта, тръгнала от антична Елада и възродена в по-човешки тип през Ренесанса, стартира да изчезва при тях, те резервираха отличен имидж на борци със статуквото на закостенелия академизъм - изцяло справедливо. Но всички те, по този начин да се каже, открехнаха вратата, през която се промъкнаха още по-бунтовно настроени гении като Гоген и Ван Гог. Но необятната аудитория и тях можеше да преглътне. С трагизма на безпримерната си отдаденост Ван Гог даже ѝ се услади.
Междувременно през XIX век се появи фотографията и художникът
към този момент не трябваше да улавя света подобен, какъвто е:
фотосите можеха да свършат тази работа по-бързо, по-евтино и с все по-добро качество – но не и по-вълнуващо от който и да е от гореизброените. С пристигането на Дарвин и Маркс човек не беше към този момент божий облик и сходство, а едно от животните. Психологията изясни, че ние сме животни както в психически, по този начин и в биологичен проект: че културата и цивилизацията са просто повърхностната шлифовка на нашите скотски пориви и инстинкти, а това, което умишлено възприемаме, е просто върхът на айсберга от несъзнавано.
Така че Изкуството към този момент нямаше потребност да идеализира нещата, а по-скоро трябваше да разкрие звяра в нас. Много художници се почувстваха освободени да рисуват това, което усещат, вместо това, което виждат или си показват. А универсалното възприятие беше безпокойството. ХХ век с двете си международни войни, възхода на тоталитарните режими и атомната бомба въобще не разведри ситуацията. Художниците дадоха отговор, изследвайки в творбите си един свят, в който разсъдъкът, достолепието, оптимизмът бяха мъчно забележими. А красотата, натоварена от Достоевски със избавителни функционалности, въпреки всичко съществуваше, но доста обезсилена.
Още в самото начало на века на сцената излезе и остана там задълго Пикасо - несъмненият талант, за когото по-необразованата публика скрито
подозира, че не може да рисува
(а по-образованата знае отлично, че може, само че още по-тайно счита, че не всеки път иска). Пикасо нарисува " Герника " – картина, в която няма нищо красиво, шедьовър, изобразяващ ужаса на войната.
Ето няколко отзива по разнообразни мотиви: " Картините на Пикасо са йероглифите на Сатаната ", счита критикът Георгий Чулков; " Пикасо е прелестен художник, надълбоко покъртителен, само че в него няма хубост ", съжалява философът Николай Бердяев. " Седем на три метра чиста порнография и екскременти върху Герника ", разказва най-прочутата антивоенна картина художникът Хосе Мария Урселай. " Когато виждам картина на Пикасо, имам чувството, че участвам на нападение върху човешкото лице, проведено от остроумен вълшебник, движен от ненавист към това, което изобразява " - Франсоа Морийак, публицист. Това са все отзиви на интелектуалци, осведомени с историята на изкуството.
През съдбовната 1917 година Марсел Дюшам с един удар роди най-знаковото произведение на актуалното изкуството и
умъртви за дълги години напред очакванията
за щастлива връзка сред него и масовия фен. Става дума, несъмнено, за прочутия „ Фонтан “ - общоприет писоар, извърнат с " главата надолу " и подписан R. Mutt. Писоарът не единствено не стига до изложбата, ами и тайнствено изчезва, само че съумява да промени завинаги историята на изкуството - за положително или неприятно. Дали това е концептуален пърформанс, неосъществена апаратура, опит за смешка или някаква друга мистификация, няма значение. За елементарния фен на изкуството, който влиза в изложбената зала като в храм, това е по-омърсяващ акт от прием с кюфтета за избрани в залите на Националната изложба, филиал Двореца.
Нищо чудно, че и през днешния ден много хора се чувстват излъгани, когато се сблъскват с съвременно и модерно изкуство. Дори когато е безчовечен красиво (като " Плаващите кейове " на Кристо), мнозина не успяват да го видят. Гледат го и не разбират по какъв начин някой може да даде толкоз доста пари за нещо, което съгласно тях не коства нищо, тъй като е изцяло неефикасно. А това добавя и засегнатост към чувството за машинация. Струва им се, че са очевидци на заговор, в който художници, арт критици, галеристи, публицисти, колекционери и търговци въртят някаква гигантска спекулация на гърба на елементарните, честни хора. Те много добре знаят, че при естествените хора носът не е в профил до ухото и очите не са едно под друго, както в " Глава на жена " на Пикасо. Тя обаче коства милиони. Дали това се изяснява в часовете по изобразяване?
Разбираемо е, че на такива хора им се желае да извикат като онова дете в известната приказка, че царят е гол – но това, което наподобява още по-дразнещо е, че " шивачите " му незаслужено се наслаждават на популярност и благосъстояние. Все отново думата " изкуство " и на български, и на латински произлиза от изкусност, ars, умеене.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ